— Лудост!

— Самозащита!

— Аз се уморих…

Старецът окачи рязко слушалката, юва е вече прекалено. Миналото го задушава…

Спусна се, залитайки по стълбите, и излезе на улицата. Градът тънеше в мрак. Вече не светеха големите червени неонови реклами, не се чуваше музика, не се разнасяха апетитни миризми. Много отдавна бе изоставил фантасмагориите с механичните измами. „Чуй: чии ли са тези стъпки?… Ах какъв мирис! Май пекат ягодов пай…“ Свършил бе с всичко това веднъж завинаги.

Стигна до канала, в полюляващата се вода проблясваха звездите. Под водата ръждясваха роботите — механичното население на Марс, което той бе създавал в продължение на много години, а сетне, осъзнал внезапно ужасната безсмислица на това, което върши, бе изкомандвал: едно, две, три, четири — всички на дъното на канала! И те потънаха, изпускайки мехурчета, като празни бутилки. Той ги унищожи всичките и не съжаляваше.

В къщата, край която минаваше, тихо зазвъня телефон.

Бартън продължи да върви. Телефонът млъкна.

Но сега зазвъня телефонът в следващата къща, сякаш знаеше, че Бартън се приближава към нея. Той хукна надолу. Звъненето остана назад. Но изведнъж зазвъня телефонът в тая къща, после в оная там, в другата, във всички къщи наоколо. Опита се да избяга. Ново позвъняване!

— Добре де! — закрещя Бартън премалял. — Добре, идвам!…

— Ало, Бартън!

— Какво искаш?

— Чувствувам се много самотен. Струва ми се, че съществувам само когато разговарям. Ти не можеш да ме накараш да млъкна…

— Остави ме на мира! — завика в ужас старецът. — Ох, сърцето ми!

— Обажда се Бартън. Навърших двадесет и четири. Още две години изминаха. А аз все чакам. И чувствувам все по-остро самотата. Прочетох „Война и мир“. Изпих цяла река вино. Обиколих всички ресторанти — и във всеки си бях сам и сервитьор, и готвач, и оркестрант. Днес в кинотеатър „Тиволи“ ще гледам филма „Напразни усилия на любовта“. Всички роли изпълнява Емил Бартън, някои сътветно с перука…