— Престани да ми се обаждаш или ще те убия!

— Няма да можеш да ме убиеш. Най-напред трябва да ме откриеш.

— Ще те открия.

— Забравил си къде си ме скрил. Аз съм навсякъде: аз съм в кабелите, в телефонните кутии, в къщите и стълбовете, и под земята. Хайде, убий ме! И как ще го наречеш? Телефоноубийство? Самоубийство? Завиждаш ми, че съм на двадесет и четири, силен, млад… Добре, старче, значи война, а? Война между нас! Между мен и мен! Ние сме цял полк от всички възрасти против теб, единствено истинския. Хайде, обяви ни война!

— Ще те убия!

Щрак. Тишина.

Той изхвърли телефона през прозореца.

Автомобилът се движеше в среднощния студ из дълбока долина. На пода под краката на Бартън имаше пистолети, пушки, бомби. Ревът на мотора отекваше в изтънелите и уморени кости на стареца.

„Ще ги открия — мислеше си той, — ще ги открия и ще ги унищожа всичките до един. Господи, как може да постъпва така с мен?…“

Старецът спря колата. В залязващите лъчи на слънцето се виждаше непознат град. Вятър нямаше.

В изстиналите си ръце държеше пушка. Оглеждаше стълбовете, подстанциите, телефонните кутии. Къде ли е скрит гласът? В този стълб? Или в онзи там? Толкова години изминаха!… Въртеше нервно глава ту в една, ту в друга посока… Вдигна пушката — стълбът рухна от първия изстрел.

„А ще трябва всичките — помисли си той. — Ще трябва всички да разруша. Забравил съм, забравил съм! Прекалено отдавна беше…“

Автомобилът се движеше по безмълвните улици.

Иззвъня телефон.

Старецът хвърли поглед към запустялата аптека.

Апаратът!

Стиснал пистолета, той изби с един изстрел ключалката и влезе вътре.

Щрак.

— Ало, Бартън! Предупреждавам те: не се опитвай да разрушиш всички стълбове или подстанции. Така сам ще си прережеш гърлото. Опомни се…