Щрак.

Той тихо излезе от аптеката и тръгна по улицата, като се вслушваше в глухото бучене на стълбовете — шумът идваше отгоре, те все още действуваха. Огледа ги и изведнъж съобрази, че наистина не бива да ги унищожава. Ами ако все пак от Земята пристигне ракета — налудничава мисъл, но да предположим, че ракетата пристигне тия дни или другата седмица. Ще кацне на отвъдната страна на планетата, ще искат да се свържат по телефона с Бартън, а връзката прекъсната…

Той свали пушката.

— Как не, ще дойде ракета — възрази си той полугласно. — Пък и много стар съм вече. Късно е…

„Ами ако пристигне неочаквано — помисли той, — и ти не узнаеш… Не, връзката трябва да е в изправност…“

Отново иззвъня телефонът.

Бартън се обърна машинално, закрачи обратно към аптеката. Вдигна с вдървените си пръсти слушалката.

— Ало!…

Непознат глас.

— Умолявам те — рече старецът, — остави ме на мира.

— Кой, кой е там? Кой се обажда? Къде сте? — отвърна изумен гласът.

— Чакайте — Старецът залитна. — Аз съм Емил Бартън. Кой се обажда?

— Говори капитан Рокуъл. Току-що пристигнахме от Земята…

— Не, не!

— Чувате ли ме, мистър Бартън?

— Не, не! Не може да бъде…

— Вие къде сте?

— Лъжеш! — Старецът се облегна на стената. Очите му се замъглиха. — Нали си пак ти, Бартън, майтапиш се с мен, искаш да ме измамиш…

— Говори капитан Рокуъл. Току-що кацнахме в Нови Чикаго. Вие къде сте?

— В Грин Вил — прошепна дрезгаво старецът. — На хиляда километра от вас…

— Слушайте, Бартън, бихте ли могли вие да дойдете тук?

— Какво?

— Трябва да ремонтираме нещо. Пък и се уморихме от полета. Ако вие дойдете, бихте могли и да ни помогнете.

— Да, разбира се.

— Ние сме на космодрума. До утре ще можете ли да пристигнете?

— Да, но…

— Какво има?

Старецът погали слушалката.

— Как сте там, на Земята? Какво се случи, та толкова години…