— Не. Вие двамата се бяхте сближили доста по онова време. Боях се, че може да те предупреди.

Замислих се за около минута и след това попитах:

— И къде се пропука планът ти?

— Там където най-малко очаквах. Оказа се, че Джулия наистина има дарба. Само няколко занимания с Виктор и тя вече беше по-добра от него във всичко, с изключение на рисуването. А кой знае, може и тя да е почнала да рисува. Рискувах и загубих по най-непредвидимия начин.

Отново ме прониза тръпка. Спомних си за разговора с тай’ига-та в Арбор, докато тя обитаваше тялото на Винта Бейл. „Успя ли Джулия да се добере до уменията, които искаше да придобие?“ — ме бе попитала тя. Тогава й отговорих, че не знам. Казах, че никога не съм забелязвал подобни признаци… И малко след това си припомних за нашата среща при паркинга на супермаркета и за кучето, което повече не помръдна от мястото си след като Джулия му каза да седне… Да, спомних си, но…

— Значи ти така и не забеляза нейната дарба? — продължи Джасра.

— Не бих казал — отвърнах аз и започнах да осъзнавам защо събитията са се развили точно така. — Не бих казал.

…Ами когато тя промени вкуса на сладоледа само с едно докосване на устните си. Или пък когато се разхождаше в онази буря без чадър и дори не се намокри…

Джасра сбърчи озадачено чело.

— Не разбирам — каза тя. — Щом си знаел, защо не я подготви ти? Тя те обичаше. Двамата щяхте да бъдете невероятна двойка.

Съзнанието ми се сгърчи. Джасра беше права, аз подозирах нещо подобно, може би дори съм го знаел дълбоко в себе си, но потисках тази мисъл. Вероятно бях дал на Джулия последния тласък, необходим, за да се изяви нейната дарба.

— Не е толкова просто за обяснение — казах. — Освен това е нещо лично.

— О-о. Според мен човек или е наясно с чувствата си, или не е. Средно положение няма.

— Добре, нека опростим нещата — съгласих се аз. — Връзката ни вече се разпадаше, когато забелязах първите признаци. Не исках да давам знания на една жена, която можеше след това да реши да ги използва срещу мен.