— Разбирам те — каза Джасра. — Напълно. Каква ирония на съдбата.

— Така е — отбеляза Мандор, махна с ръка и на масата се появиха нови примамливо ухаещи ястия. — Но преди да сте се увлекли в диспут за потайните дебри на душата, бих искал да опитате малко от моите пъдпъдъци в сос „Ротшилд“, гарнирани с ориз и крехки връхчета от аспержи.

Осъзнах, че съм подтикнал Джулия да потърси знания с това, че й бях показал едно ново измерение на реалността. Но преди това я бях отблъснал с недоверието си. После ми хрумна, че това все пак не е всичко. Имаше и още нещо…

— Невероятни са — възкликна Джасра.

— Благодаря. — Мандор стана, заобиколи масата и доля вино в чашата й. Явно бе предпочел да го направи собственоръчно, вместо да използва някой магически трик. Забелязах как след това пръстите на лявата му ръка се плъзнаха съвсем непринудено по голото й рамо. После той наля малко и в моята чаша и отново седна на мястото си.

— Така е, просто нямам думи — отбелязах аз и потънах отново в нерадостните си спомени — вече ги виждах в съвсем нова светлина.

Бях усетил нещо, имах известни подозрения още от самото начало. Бе крайно време да си го призная. Нашата разходка през Сенките беше просто най-зрелищният от всички малки тестове, на които я подлагах от време на време. Опитвах се да я сваря неподготвена, да я накарам да изяви… Какво? Дарбата си на магьосница, разбира се. Е и?

Оставих приборите си и разтърках очи. Всичко беше толкова ясно, само дето го бях крил от самия себе си толкова дълго…

— Добре ли си, Мерлин? — чух да пита Джасра.

— Да. Просто се усетих малко изморен — отвърнах аз. — Всичко е наред.

Магьосница. Неочаквано разбрах, че всъщност съм се страхувал малко от нея, от възможността априлските „нещастни случаи“ да са нейно дело. И все пак този страх не бе успял да накърни чувствата ми към нея. Защо? Дали защото вярвах, че опасенията ми са основателни, и въпреки това не ми пукаше? Или защото любовта ми се подхранваше по-скоро от завоалиран стремеж към смъртта?