— Целият съм слух — казах.

Мандор докосна масата и пред нас се появиха малки кристални купички с лимонов шербет. Схванахме намека му и не продължихме разговора си преди да приключим с поредния кулинарен шедьовър. Навън сенките на облаците се плъзнаха по планинските склонове. От коридора долиташе лека музика. Някъде из двора на Владението някой се трудеше здраво с кирка и лопата, доколкото можех да преценя по една доловимите шумове.

— И така ти посвети Джулия в своето откритие — обадих се аз.

— Да — каза Джасра.

— Какво стана след това?

— Тя се научи да призовава образа на Непълния Лабиринт и да го използва, за да се сдобие с магическо зрение и да подготвя свои заклинания. Научи се да изтегля сурова енергия от разкъсването. Научи се да пътува през Сенките…

— Въпреки пропастта? — попитах.

— Да. Оказа се доста сръчна в нейното избягване. Всъщност всичко й се удаваше с невероятна лекота.

— Удивен съм, че една смъртна е успяла да мине дори по този Непълен Лабиринт и да оцелее.

— Само някои от смъртните са способни на това — каза Джасра. — Останалите стъпват по невнимание на някоя от линиите, или пък загиват по най-необичайни начини в разкъсването между тях. Може би около десет процента от тях биха стигнали до центъра невредими. И слава Богу, защото така поне броят им е ограничен. Но не всеки от достигналите до целта успява да развие сили и умения, които да могат да се мерят с тези на истинския адепт.

— И казваш, че от самото начало тя е била по-добра от Виктор във всичко?

— Да. За съжаление твърде късно си дадох сметка докъде са се разпрострели възможностите й.

Усетих погледа на Джасра. Тя като че ли изчакваше, за да прецени реакцията ми. Вперих поглед в нея и сбърчих чело.

— Да — продължи магьосницата, явно доволна от ефекта на думите си. — Ти не знаеше, че пронизваш именно нея с кинжала си, нали?