— Не знаех — признах аз. — През цялото време се чудех кой ли се крие зад тази маска. Не можех да разбера какви са мотивите му. Водопадите от цветя бяха доста мъгляв намек, а аз така и не разбрах кой си играе със сините камъчета — ти или Маскирания.

Джасра се засмя.

— Сините кристали и пещерата, от която произхождат те, са семейна тайна. Те представляват нещо като магически изолатор. Но две отделни парченца от кристала, които някога са били едно цяло, запазват връзката помежду си и същество с достатъчно чувствителна сетивност би могло да проследи сигнала.

— През Сенките ли?

— Да.

— Дори когато следеният няма някакви специални умения или дарби?

— Дори тогава — каза тя. — Досущ като при следенето на пътуващ през Сенките, докато той все още променя тяхната същност и следата е още прясна. Всеки би могъл да проследи подобна следа, стига да е достатъчно бърз и достатъчно чувствителен.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме следила през цялото време?

Джасра поклати глава.

— Джулия?

— Започваш да схващаш.

— Не… — казах аз. — Е, може би съвсем мъничко. Тя е била по-надарена, отколкото си очаквала. Това вече ми го каза. Струва ми се, че ти е погодила някакъв номер, но нямам никаква представа какъв точно и кога.

— Доведох я тук, тъй като трябваше да взема някои пособия, които да отнеса до първия кръг около Амбър. Тя огледа работното ми помещение. Сигурно и аз съм се разприказвала повечко. Но откъде можех да знам, че тя попива всичко чуто и дори замисля свой план? Струваше ми се прекалено безобидна, за да допусна, че й се върти нещо такова из главата. Трябва да призная, че е доста добра актриса.

— Четох дневника на Виктор — казах аз. — Предполагам, че през цялото време си прикривала лицето си и си променяла по някакъв начин гласа си.

— Да, но със същия номер само раздразних любопитството й към магическите умения, вместо да успея да й вдъхна някакво страхопочитание. Предполагам, че тогава е измъкнала някой от триголитите — моите сини кристали. Останалото е свършен факт.