— Не знам — каза тя. — При нашия сблъсък тя беше сама, без никакви съюзници. Всичко е станало, докато бях окована от заклинанието й.

— Имаш ли някаква представа накъде може да са отпрашили двамата с Джърт?

— Не.

Погледнах Мандор, но той поклати глава.

— Аз също не сещам къде биха могли да бъдат. И все пак в главата ми се върти една мисъл.

— Да?

— Струва ми се уместно да отбележа, че ако забравим за белезите и липсващите части от лицето му, приликата между вас е повече от очевидна.

— Между мен и Джърт? Сигурно се шегуваш?!

Той погледна Джасра.

— Така е — каза тя. — Родството ви си личи доста ясно.

Оставих вилицата си и тръснах глава.

— Абсурд! — Но изобщо не бях убеден, че е така. — Никога не съм забелязвал нещо подобно.

Мандор повдигна рамене съвсем леко.

— Искаш ли да ти изнеса лекция за психологията на отрицанието? — попита Джасра.

— Не — отвърнах. — Просто ми е необходимо малко време, за да асимилирам факта.

— Ред е на следващото ястие — обяви Мандор, после махна с ръка и то се появи на масата.

— Ще си имаш ли неприятности с роднините си в Амбър, задето ме освободи? — попита след известно време Джасра.

— Надявам се, че докато разберат, че си изчезнала, вече ще разполагам с убедително оправдание — отговорих аз.

— С други думи, отговорът е „да“.

— В общи линии.

— Ще видя какво бих могла да направя по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Не обичам да съм задължена на никого — каза тя, — а засега ти си направил повече за мен, отколкото аз за теб. И ако единственият начин да ти се издължа е да поема гнева им върху себе си, ще го сторя.

— Какво си намислила?

— Нека спрем дотук. Понякога е по-добре да не знаеш прекалено много.

— Тази работа хич не ми харесва.

— Чудесен повод да сменим темата — каза Джасра. — Сериозен противник ли е сега Джърт?