— Моля те — чух да казва подобният на църковен витраж образ на Джасра.

— Да — достигна до мен и призрачното ехо от гласа на Мандор.

После преминах през някакъв огнен обръч и се озовах на едно доста мрачно място. Блъснах се в някаква стена и тръгнах покрай нея, като се ориентирах с опипване. Достигнах до правоъгълна чупка, зад която мярнах по-светъл участък, обсипан с ярки точици…

— Чък?

Отговор не последва.

— Да знаеш, че навикът ти да изчезваш преди да сме си довършили разговора, никак не ми допада — добавих аз.

Продължих напред и достигнах до нещо, което приличаше доста на изход на пещера. Излязох навън и се озовах под отрупано с едри звезди нощно небе. Подухна студен вятър. Настръхнах и отстъпих няколко крачки назад.

Нямах никаква представа къде се намирам. Не че това имаше особено значение, след като засега всичко наоколо беше поне привидно спокойно. Призовах Логрус. Наложи ми се доста да потършувам из Сенките преди да намеря подходящо вълнено одеяло. Наметнах се с него и седнах по турски на пода до входа на пещерата. После протегнах отново силовите линии на Логрус. Открих доста по-лесно солидна купчина нацепени дърва, част от които запалих с едно щракване на пръстите. Сега можех да си докопам отнякъде и чаша кафе. Зачудих се дали…

Защо пък не? Протегнах линиите и блестящото кръгче се появи пред мен.

— Татко! Моля те, спри! — разнесе се обиденият му глас. — Доста се потрудих, за да те скрия на достатъчно отдалечено място сред Сенките. Нима искаш да привлечеш отново вниманието върху себе си?

— Хайде де — казах аз. — Исках само чаша кафе.

— Ще ти донеса. Само не използвай собствените си сили за известно време.

— А защо си мислиш, че твоите действия ще останат незабелязани?

— Защото използвам заобиколен маршрут. Ето, заповядай.

На пода, близо до дясната ми ръка, се появи димяща керамична чашка.