— Винаги си имал по-добър усет за магическите дарования — съгласих се аз.

— …и ще се закълнеш да ми служиш — дочу се гласът на Джасра.

Устните на Шару се раздвижиха.

— Кълна се да ти служа — изстена той.

Джасра отпусна бавно ръцете си и силовата линия, пробoла магьосника, започна бавно да се удължава. Последва жест, който ми напомни за енергичното махване на диригент, който иска да насърчи духовите инструменти на своя симфоничен оркестър. От извора се плисна огромна бляскава вълна, която заля Шару и се стече на пода. Трикът наистина беше ефектен, само дето не виждах неговия смисъл.

Шару се заспуска бавно към пода на залата като стръв на огромна въдица, метната от небето. С изненада установих, че съм затаил дъх в очакване на това, което ще се случи след като краката му докоснат пода. Тялото на магьосника достигна каменните плочи и най-неочаквано започна да потъва в тях, сякаш бе някаква странна холограма. Първо изчезнаха глезените му, после подът го погълна до коленете… Джасра припяваше тихо някакви непознати за мен заклинания, а огнените струи на Извора се надигаха периодично и заливаха Шару. Тялото потъна до кръста, след това се скриха и раменете. Когато над пода остана само главата му, Джасра махна с ръка и пътуването към света на мрака бе прекъснато. Очите на победения магьосник бяха отворени, но сякаш гледаха в нищото.

— Сега си пазител на Извора — каза червенокосата кралица на Кашфа. — Ще се подчиняваш единствено на мен.

Потъмнелите устни на Шару се раздвижиха и прошепнаха:

— Да.

— Заеми се със задълженията си — заповяда тя. — Върви да овладееш Извора.

Главата като че ли кимна и след това започна отново да потъва. Постепенно над повърхността остана само един кичур от косата му и миг след това подът погълна и него. Силовата линия изчезна.

Прокашлях се. Джасра отпусна ръце и се обърна към мен. На лицето й бе изписана лека усмивка.

— Той жив ли е, или мъртъв? — попитах аз и после добавих: — Колегиално любопитство.