140Аз знам, че в тоя свят добро и зло,и чудното грънчарско колелов забрава ще потънат… Но тогаващо значат скръб, и радост, и тегло?141Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава,че само пъкления ад за твоето сърце остава.Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка!На грешниците само, знай, понякога им се прощава.142Ние пием не затуй, че често под свода звездосин тъжим,дори на нощите елея за нас остана като дим.Ний само искаме за малко от кожата си да излеземи затова към механата с такава жажда се стремим.143Към мен се втурна ти, понесен с урагана, боже,и виното разля, събори мойта кана, боже!Аз пия ден и нощ, а ти твориш безчинства!Срази ме с гръм, ако не си с душа пияна, боже!144Стани! Разсъмна утрото навън, Саки!Наливай пурпурния сок без сън, Саки!Додето черепа ми не е станал чаша,да пее мойта чаша като звън, Саки!145Мета с мустаците си механата — безбожен еретик,единствено на себе си душата остава май длъжник.Светът да рухне, във съня си опиянен ще промърморя:„Търкулнало се е по небесата зърно ечемик…“146Светът, във който ти живееш, е само някакъв мираж:та струва ли си да очакваш на дните сивия пейзаж!Свикни със болката, не викай срещу съдбата и смъртта:кой може кръста да изтрие? — тук всеки идва по веднъж!147Не се страхувай, искай още, търси безсмъртната магияна виното, на веселбата, на ласкавата гръд и тияочи бездънни… Аз забравих неизлечимата си болка,която много пъти в мене се впиваше — защото пия.148О, сърце, и твойта участ е с години да не спиши на земните си мъки чашата да пресушиш.Ти защо, душа, намери в мойто тяло небосклон,та нали от него трябва някога да отлетиш?
