— От чичо Даниел! — възкликна бързо.

— Той нали беше в Америка и изчезна безследно — отвърна тя.

— Не е мъртъв, както смятахме досега. Каква радост, че е още жив! Чуйте какво пише! Ще прочета писмото на глас.

Метусалем поиска да се отдалечи, ала бе поканен да остане. От него нямаше семейни тайни.

Съдържанието на писмото трябва да бе от голяма важност, тъй като студентът остана при хазайката си повече от час. Когато ваксаджията мина по едно време край вратата и спря поради изпуснатия вътре радостен възглас, разбра, че явно се провеждаше някакво бурно съвещание, макар да не можеше да долови отделни думи.

— К’во ли са разправят там вътре, прилича ми на военен съвет — промърмори той. — Трябва са оттегля, иначе може ма сгазят конете на авангарда.

Постъпи много благоразумно, защото едва се бе отдалечил, господарят му излезе с най-голяма бързина, понесе се към жилището си и съглеждайки там ваксаджията, го сграбчи за раменете с възторжен вик:

— Готфрид, край на дебелашкия живот! Отпътуваме!

— Тъй! Накъде? Сигур пак към Ютербог, та да опитаме тамошното вино? — Той направи една много кисела физиономия.

— Не, не, по-нататък, далеч по-нататък! Имаш ли склонност към морска болест?

— Страшно голяма!

— Откъде го знаеш?

— Понеже мой истински германски стомах не може да понася вода. Той винаги иска още едно, но естествено не вода!

— В такъв случай си оставаш тук, защото аз тръгвам към морето!

— Та т’ва никак не опасно. До морето човек може да иде, без да получи морска болест. Той трябва само да спре до водата.

— Само че аз се каня да потегля през морето, да премина океана, да стигна до Азия!

— Всички добри духове! — извика Готфрид, плясвайки ръце.

— До Китай!

— Та нали сме вече там!

Той посочи из стаята и съвсем не беше неправ, тъй като Метусалем — следствие сприятеляването си с търговеца на чай — бе станал страстен колекционер на китайски произведения. По стените висяха, а по масите лежаха прибори, съдове, оръжия, музикални инструменти и множество подобни неща, произхождащи от «Средното царство».