И всички без изключение обсъждаха полугласно странното желание на Филип да бъде погребан в провинциалното имение Уейвърли Хол, вместо в мавзолея в лондонския дом на рода Ръдърфорд, при многобройните си прославени предци.
Ан правеше всичко възможно да утеши херцога, който се бе превърнал в нейна опора през последните години и който сега плачеше над гроба на единственото си дете, единствения си син. Тя го прегърна. Въпреки че никога не бе била близка с Филип, нито бе изпитвала обич към него, беше обикнала баща му. Неговата мъка бе и нейна мъка. Когато се появиха четирима мъже, понесли ковчега на раменете си, погледът й се замъгли от сълзи.
През краткия си живот беше присъствала само на едно погребение — това на баща си, починал когато Ан бе едва на десет години. Спомняше си съвсем ясно цялата болка и скръб, които бе изпитала тогава. Но онова погребение изобщо не приличаше на сегашното. Баща й беше скитник и мечтател без пукната пара и бе оставил Ан съвсем сама, без близки. Само шепа съседи, които тя не познаваше, присъстваха на кратката церемония в Бостън. На гроба не дойде никой, освен свещеника. Скоро след това Ан напусна Америка. Завинаги.
Тя стисна ръката на херцога още по-здраво и погледна крадешком покрусеното му лице. Изпитваше огромно съчувствие към него и й се искаше да облекчи мъката му, макар да знаеше, че това е невъзможно. През последните четири години той беше нейният най-близък приятел.