Съпругата на Уейвърли, сега вече вдовстваща маркиза, хвърли в гроба бял карамфил. Лицето на Кларис беше бледо като фина слонова кост, в сините й очи блестяха сълзи. Но тя стоеше гордо изправена в мъката си. Никой не се приближи до нея, за да я утеши — никой не смееше, дори Ан, колкото и да й се искаше.

Първите буци пръст изтрополиха по капака на ковчега.

Тълпата се развълнува. От скръб или от нещо друго? Все едно, Ан не я беше грижа. През целия ден се бе старала да не обръща внимание на никого — така както никой не й бе обръщал внимание толкова години. Но тъй като стоеше неотлъчно до херцога, това се оказа невъзможно. Селяните, които й се бяха присмивали и я бяха осъждали през най-тежкия период на живота й, благородниците, които клюкарстваха по неин адрес, но нито веднъж не бяха дошли на посещение в дома й, велможите, които дори не познаваше, защото нито веднъж не бе намерила смелост да отиде в Лондон — всички те сега стискаха ръката й и й изказваха своите съболезнования.

Почти замаяна, Ан наблюдаваше как всеки от тях се обръща към херцога и как изражението им се променя. Селяните ставаха смутени, арендаторите — смирени, но напрегнати, дребните земевладелци — почтителни, но някак предпазливи и резервирани. Хората от собствената му класа също се държаха почтително и със загриженост. Мнозина го прегръщаха топло. Ан усети нов прилив на скръб, но не заради себе си, а заради него.

Тълпата продължаваше да се вълнува. Дали пък не беше от любопитство? Понесе се тих шепот. Хората започнаха да обръщат глави. Ан също обърна взор.

И в този миг й се стори, че целият й свят се пръсва на парчета.

На могилата над гроба Ан видя черната лакирана каляска с огромния сребърен кръст на Лион, запретната с четири черни коня, които пръхтяха, захапали юздите. Двама кочияши в сребристо-черни ливреи държаха поводите, а отзад стояха изправени двама лакеи в същите униформи. Вратата се разтвори с трясък.