Ан застина напълно неподвижно. Струваше й се, че дори сърцето й е спряло да бие.

Доминик Сейнт Джордж слезе от каляската и се спря. Силуетът му се очерта ясно на фона на яркосиньото небе.

Ан започна да трепери.

Златистата му глава беше високо изправена. Силните му рамене изглеждаха на Ан невероятно широки, а краката му като че ли бяха още по-дълги, отколкото си ги спомняше. Беше твърде далеч от нея, за да може да види добре изражението му. Но нямаше нужда да го гледа, за да си припомни всяка негова черта. Никога не би могла да забрави това лице, колкото и да й се щеше.

Колко го мразеше!

Заради него бе приета толкова зле през последните четири безкрайни години — отхвърлена от всички, заклеймявана и осъждана, обвита в лоша слава. Заради него.

А той не беше споделил нейния срам.

Ан не можеше да помръдне, не можеше да диша. Той се бе върнал. Не беше очаквала да го стори, дори за погребението на собствения си баща.

Постепенно тя започна отново да си поема въздух — на кратки, болезнени малки глътки. Смяташе, че той вече не е в състояние да й въздейства, но беше сбъркала. Все още й въздействаше. И все тъй властно.

Ан си каза, че сега трябва да бъде силна, особено пред цялата тази тълпа, събрана за да изпрати Филип Сейнт Джордж във вечния му път. Пред тълпата, която преди години я бе обявила за американска авантюристка. Ако се покажеше разстроена или неуверена, всички щяха да решат, че все още го обича. Може би дори той щеше да реши същото. Изпитанията я бяха научили как да бъде силна — беше въпрос на оцеляване.

Главите започваха да се извръщат към нея, погледите — да се насочват от Дом към нея. В сърцето й се прокрадна леден ужас. Преди четири години двамата бяха предизвикали скандал, но Дом не беше страдал — о, не. Тя беше тази, която се превърна в обект на неприлични подмятания, на похотливи погледи и приказки. Единствено тя. Тя бе тази, която беше предадена, изоставена. А сега той се бе осмелил да се върне у дома.