Ан нямаше да търпи това.

Доминик Сейнт Джордж сведе поглед към облечената в траурни дрехи тълпа, скупчена край гроба в подножието на могилата. Гледаше я с разширени, слисани очи, неспособен да повярва, че не сънува.

Зад него конете пръхтяха, покрити с пот и кал. Дом идваше от Париж. Новината за болестта на баща му бе пристигнала преди два дни. Дом напусна Франция незабавно и пътува без почивка. Два дни и две нощи.

Но в съобщението не се казваше, че баща му може да умре.

Зави му се свят. Не, не можеше да повярва. Всички тези мъже в техните черни сюртуци и шапки. Жените в траурните си рокли. Свещеникът, застанал над отворения гроб. Божичко, маркизът беше мъртъв.

Баща му беше мъртъв.

Дом залитна. Усети, че някой се приближава зад гърба му — беше неговият камериер, Вериг.

— Милорд, сър… — каза дребният русоляв мъж.

— Остави ме — прекъсна го грубо Дом.

Вериг се върна при каляската. На сериозното му лице беше изписана тревога.

Дом не се бе връщал у дома цели четири години. Внезапно очите му се изпълниха със сълзи — а той далеч не беше емоционален човек. Проклинаше се за дългото си отсъствие, за всичко. За това, че дори не познаваше собствения си баща.

Не можеше даже да твърди, че е обичал Филип. Беше отгледан от бавачки и възпитатели. С баща си се виждаше всеки ден точно за десет минути преди обяд, и то само за да бъде разпитан как върви обучението му и само когато Филип бе в Уейвърли Хол, а това се случваше рядко. Баща му беше учен, който се занимаваше с античността и обичаше да пътува. През по-голямата част от годината беше в чужбина.

На дванадесетия си рожден ден Дом бе заминал да учи в Итън и оттогава насетне се връщаше у дома не по-често от баща си. Някъде около тази възраст той бе започнал да се отнася към Филип Сейнт Джордж със същото безразличие, с което Филип се отнасяше към него.