Дом го изгледа втренчено.

— Няма ли да ме пуснеш да вляза? — попита той с недоумение. Лицето на Бенет започна да почервенява.

— Маркизата ми нареди да не ви пускам! Моля да ме извините, милорд.

За момент Дом се обърка. Но в следващия момент осъзна, че тази заповед не е дошла от майка му. Кларис вече беше вдовстваща маркиза. Настоящата маркиза Уейвърли беше неговата съпруга.

Неговата съпруга. Ан.

Той трепна. Не искаше да си спомня за нея. Години наред бе избягвал всяка мисъл, свързана с Ан. Но тя беше негова съпруга и несъмнено съвсем скоро щеше да я срещне. Как би могъл да не мисли за нея?

Познатите да болка угризения, с които бе живял четири безкрайни години, се надигнаха у него като огромна вълна. А заедно с тях дойде и гневът. Това, че се бе оженил за нея, че й бе дал името и титлата си, че й бе осигурил дом и издръжка, не облекчаваше нито угризенията, нито гнева му. Нищо не бе в състояние да промени миналото. Беше загубил разсъдъка си, беше се оставил да го води похотта, бе съблазнил едно малко момиче, което дори не бе завършило училище.

И до ден днешен не можеше да си го обясни. Винаги се бе гордял със способността си да се контролира. И все пак Ан бе успяла тъй лесно да счупи всички прегради. Дом помнеше съвсем ясно шока, изписан на лицата на неговите родители и на лицата на Колинсови.

Помнеше истеричните ридания на Фелисити и пронизителните писъци на майка й, чуваше тихия, едва доловим плач на Ан. Никога нямаше да забрави този звук.

— Къде е тя? — надменно попита той. Не можеше да произнесе думите „моята съпруга“.

— Нейно благородие е при гостите в златния салон — отговори Бенет.

Дом си я представи в морскосинята й рокля със затворено деколте и с навити около тила плитки. Ръцете му затрепериха и той ги пъхна в джобовете на износеното си ловджийско сако.

— Бенет, ти не си разбрал правилно. На мадам и през ум не би й минало да не ме допусне в собствената ми къща. Моля те, отвори вратата.