Бенет беше мрачен.

— Нейно благородие беше категорична, милорд. При никакви обстоятелства не бива да влизате в къщата. Не мога.

Дом не можеше да повярва на ушите си. Нима Ан се беше променила? Невъзможно.

— Разбира се, че можеш. Трябва просто да хванеш дръжката на вратата и да я дръпнеш. — Тонът му стана заплашителен. — Аз съм маркизът. Драго ми е да видя, че си лоялен към мадам, но аз съм неин съпруг и господар. Аз съм и твой господар, Бенет.

Бенет отново пребледня като платно.

— Съжалявам, сър — прегракнало каза той. Потта вече се стичаше по челото му.

Дом трябваше да положи огромни усилия, за да сдържи гнева си. Не беше лесна задача.

— Бенет, да не би да искаш да бъдеш уволнен? — Това беше блъф; Дом никога нямаше да освободи своя верен иконом.

— Не — прошепна Бенет.

— Тогава отвори вратата. — Той пристъпи напред, но Бенет препречи пътя му.

Преди Дом да успее да реагира на изненадващата му упоритост, зад Бенет внезапно се появи самата Ан. Погледите им веднага се срещнаха.

Дом се вцепени и в миг забрави настоящия си проблем. Беше минало толкова време.

Докато се взираше в жена си, в главата му нахлуха образи. Ан, която му се усмихва — разтреперана, изпълнена с обожание, тъй безнадеждно и явно влюбена в него; Ан, която тръпне, премаляла от страст върху ложето от трева, докато той се навежда над нея.

Беше се вцепенил, но Ан не. С блеснали от ярост сини очи тя избута грубо Бенет и затръшна вратата под носа на съпруга си.

Миг по-късно отвътре се чу изщракването на резето.

Дом беше шокиран. И слисан. И бесен. Той сграбчи дръжката на вратата и я разтърси.

— Ан!

Иззад дебелата дъбова врата долетя приглушеният глас на Ан.

— Не си добре дошъл тук.

Дом занемя. Опитваше се да се съвземе от гледката, която бе видял току-що — Ан изглеждаше изумително и не носеше ученическа рокля, нито плитки — и от невероятния факт, че се бе осмелила да го заключи вън от собствения му дом. Ан се беше променила. Беше пораснала. Вече не беше седемнадесетгодишно дете. Но да го заключва отвън? Това бе твърде детинска постъпка.