— Отвори тази врата! — каза той с подчертано строг глас.

— Не.

— Ан, това е моят дом. Отвори вратата. — След като не получи отговор, Дом каза съвсем тихо: — Аз съм маркизът.

— Връщай се в своята лондонска къща — отвърна тя пресипнало. — Връщай се при любовницата си.

Дом се вторачи в тежката кафява врата. В първия миг реши, че не е чул добре.

Съпругите не говореха по този начин. Нито пък заключваха вратите под носа на господарите си.

Ругаейки ядосано, той заблъска по вратата, но бързо се отказа от тази идея. Резето беше спуснато и очевидно докато Ан стоеше вътре като часовой, Бенет нямаше да отвори.

Дом се обърна кръгом, слезе по стълбите и се отправи към страничната стена на къщата. Вървеше към един отворен прозорец, но от вътрешната страна към него вървеше и Ан. Той забави крачка. Не можеше да откъсне очи от нея. Господи, колко се бе променила! Ан обаче не забави крачка. А стигна до прозореца първа и го затвори с трясък.

Дом се съвзе бързо, но когато стигна до следващия прозорец, се оказа, че Ан отново го е изпреварила. Погледът, който му отправи, бе повече от красноречив. Казваше му да върви по дяволите и да не се връща оттам.

Дом отвърна на погледа й. Беше приел предизвикателството. Нямаше нужда да бърза — така или иначе щеше да победи. Тя не можеше да му попречи да влезе в къщата. Каквото и да пожелаеше да стори, тя не можеше да го спре.

Погледът му се плъзна по нея, за да я проучи добре. Все още беше дребна, слаба жена. Но тялото й, някога кокалесто, сега бе красиво заоблено. Преди време очите й бяха изглеждали прекалено големи, а сега пасваха съвършено на овалното й лице. Още преди четири години Дом бе убеден, че Ан ще се превърне в изумителна жена. Беше се оказал прав.