Погледът му се върна на очите й. Бяха сияйно сини. Очевидно му беше ядосана, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече се изчервяваше лицето й. В този кратък момент Дом със задоволство разбра, че Ан в крайна сметка не е напълно безразлична към него като мъж. Разбира се, този път той нямаше да припари до нея, каквото и да стореше тя.

Ан стисна юмруци.

— Махай се! — произнесе беззвучно тя през стъклото.

Дом постави небрежно ръце на хълбоците си. Усмивката му не вещаеше нищо добро.

— Отвори прозореца, Ан — тихо каза той. Знаеше, че тя разбира думите му съвсем точно, въпреки че не можеше да ги чуе.

Ан поклати глава.

— Не.

Дом се усмихна заплашително. Ан отстъпи назад е разширени от уплаха очи. Той бързо се отправи към френските прозорци, които бяха отворени, но Ан беше на по-малко разстояние от тях, а и желанието й да се добере първа бе далеч по-силно. Когато Дом стигна до тях, те вече бяха затворени, но това не го впечатли. Той се обърна към Ан. Задоволството й беше очевидно… но също толкова очевиден бе и растящият й страх. Най-после бе проумяла, че Дом играе тази игра, за да я спечели. Той се усмихна горчиво и вдигна крак. Ан замръзна на мястото си. Дом ритна стъклото.

То се строши на парчета, които се посипаха по крака му и паднаха на пода. Ан изпищя. С още няколко ритника Дом изби стъклата, които бяха останали закрепени към рамката. Бърз като змия, той се протегна, сграбчи Ан за китката и я дръпна към себе си. Сега двамата стояха лице в лице, очи в очи.

Ан дори не направи опит да се отдръпне. Просто се взря в него.

— Не можеш да победиш, Ан, не и мен — промълви Дом. Сетне я пусна. Не искаше да я докосва, да я държи — нито за секунда. Нямаше вяра на себе си дори сега, когато бе твърдо решен да стои настрана от нея.