— Виж какво направи! — извика тя.

— Да, наистина — хладно каза Дом. Но съвсем не усещаше хлад. Сърцето му пулсираше лудо. Все още чувстваше гърдите й, притиснати до него. Намръщен, той протегна ръка през разтрошения прозорец, завъртя дръжката и го отвори с крак. После пристъпи в дома си. Ан стоеше като вкаменена, с ококорени, вперени в лицето му очи.

Внезапно Дом осъзна, че наоколо цари пълна тишина и че са сами в стаята. Съвсем сами. Последните четири години сякаш се стопиха. Сърцето му заби болезнено. В този момент той разбра истинската причина, поради която я бе изоставил. Истинската причина не беше нито чувството за вина, нито гневът. Нямаше нищо общо със семейството му. Беше свързана изцяло с нея… и с него. Истинската причина беше страхът.

Той се страхуваше от себе си — от властта, която имаше над него тази жена.

Дом пъхна ръце в джобовете си. Нервно.

— Здравей, Ан.

Малките й гърди се надигаха учестено. Очите й блестяха.

— Здравей, Дом.

Искаше да й се извини за всичко, което й бе причинил. Но не смееше.

— Изглеждаш добре — каза колебливо той накрая. — Как си?

Тя вирна войнствено брадичка.

— Добре съм, благодаря. — Тонът й не беше нито любезен, нито овладян, за разлика от неговия. — Колко мило от твоя страна да се отбиеш, Дом.

Вече не заеква смутено, когато говори с мен, осъзна той.

— Несъмнено си ме очаквала.

— Не. Не те очаквах. Когато става въпрос за теб, не мога да бъда сигурна в нищо — каза тя.

Дом усети, че се изчервява. Разбираше намека й. Не можеше да я вини, но все пак беше ядосан.

— Никога не бих пропуснал погребението на баща си.

Ан погледна към ботушите му за езда.

— Нима? Сигурен ли си, че не си се отбил просто ей така, на път за конните състезания?

— Не е нужно да се обличам в черни дрехи, за да скърбя за кончината на баща си, Ан. Бях в Париж, когато получих съобщението за болестта му. Дойдох възможно най-бързо.