От устните на Една се изтръгна дрезгав звук, навярно в знак на одобрение.

— Но ако той все пак има любовница или пък предпочита конете си, ти просто си трай.

— Твърдо съм решена да опитомя саможивия и безсърдечен виконт Лион — засмя се Фелисити. Сините й очи заблестяха. — Никога няма да пренебрегна факта, че един ден ще бъда маркиза Уейвърли, а по-късно и херцогиня Ръдърфорд.

Ан не можеше да издържа повече. Във въображението си виждаше Дом — златокос, загорял от слънцето, — виждаше как се усмихва топло на Фелисити, виждаше трапчинката, вдълбана в дясната му буза. Тя скочи на крака и се втурна по мекия син персийски килим към дъбовата врата.

— Ан! Къде си мислиш, че отиваш? — рязко извика Една. — Върни се веднага тук, млада лейди.

Но за пръв път в живота си Ан пренебрегна волята на страховитата си леля. Вкопчена в последните останки от гордостта си, тя избяга от стаята.

Ан стоеше сама до стената на балната зала в Уейвърли Хол — главната резиденция на бащата на Дом — Филип Сейнт Джордж, маркиз Уейвърли. Стоеше и се взираше през тълпата към прага на салона, където се беше събрало цялото семейство Сейнт Джордж, заедно с чичо й, леля й и братовчедите й. Погледът й бе прикован безпомощно в Дом Сейнт Джордж.

В черен фрак, черни панталони със сатенен кант и снежно-бяла риза със сапфирени копчета, които отразяваха блясъка на петте огромни полилея на тавана, той представляваше великолепна гледка. Беше най-красивият мъж, когото бе виждала през живота си. Чертите му бяха правилни, изваяни, непоносимо съвършени.