Но онова, което го правеше тъй завладяващо прекрасен, бе типичното за всички в рода Сейнт Джордж невероятно съчетание на цветове: бронзова кожа, топазени очи, гъста кестенява коса със златни кичури. Тъкмо очите му винаги я бяха привличали неудържимо. Златисти, омагьосващи, загатващи за скрити тайни и спотаена болка, тези очи я примамваха така, както сирените примамват изгубените сред водната шир моряци. Тези очи бяха очи на самотник.

Той стоеше до Фелисити, която изглеждаше пленително красива в бледосинята си вечерна рокля. Тя сияеше, докато Дом просто кимаше или се усмихваше учтиво на непрекъснатия поток от гости, които се спираха да поздравят него и годеницата му. Сдържан както винаги.

Фелисити не преставаше да се смее и да бърбори, вкопчена в него. Ан никога не беше виждала братовчедка си да се държи толкова безсрамно. Дом я слушаше с внимание, но изглеждаше някак отегчен.

Изведнъж погледите им се срещнаха. Дом бързо извърна очи. Но не и Ан.

Не за пръв път тази вечер погледите им се сблъскваха толкова ненадейно и необяснимо. Тази вечер той най-после я беше забелязал. Ан нямаше представа защо. Лицето й бе пребледняло, изражението й — безжизнено, очите й — зачервени и подути, носът й — също зачервен. Освен това беше облечена в проста момичешка рокля, взета за доизносване от гардероба на Фелисити. Роклята беше с морскосин цвят, който се струваше на Ан недостатъчно тъмен. Предпочиташе да е черна.

Дом обърна отново глава и отправи поглед покрай викария и съпругата му, през цялата дължина на покрития с паркет бален салон — право към Ан.

Ан не отмести очи. Вдигна брадичка. Дом се извърна, прегърна Фелисити и заговори с викария.

Ан продължи да го гледа. Изпитваше странно усещане, но вече нищо не можеше да се промени. Годежът беше обявен официално. Дом бе надянал на пръста на Фелисити великолепен осемкаратов сапфир, обграден с няколко реда диаманти. Тълпата беше избухнала в аплодисменти, а когато Дом целуна годеницата си по бузата си — и в радостен смях.