От гърдите на Ан се изтръгна ужасено възклицание.

— К-какво каза?

— Един от гостите го е видял да чупи френския прозорец на терасата, за да влезе в къщата.

— Аз го заключих отвън — едва чуто промълви Ан. Нямаше представа, че е имало свидетели.

— И аз така си помислих — усмихна се Патрик. — Май не е било много добро хрумване.

— Не беше — отвърна Ан. — Беше глупаво хрумване. — Толкова много се беше ядосала, че бе загубила всякакво чувство за благоприличие. Пълна лудост бе да заключва Дом навън. Единственото, което постигна, беше да го разгневи и да предизвика още повече приказки по адрес на двама им. Погледите им отново се срещнаха. Този път Дом я изгледа продължително и настойчиво.

Пулсът на Ан се ускори и тя отмести очи. Нямаше представа какво означава този поглед, но в него имаше нещо. Не искаше да знае какво.

— Колкото по-скоро си иде, толкова по-добре — изръмжа Патрик.

— Да — съгласи се Ан, останала без дъх. Не обърна внимание на ревността в тона му. През тези четири години Патрик беше неин пръв приятел и изповедник, но от известно време насам бе забелязала, че той изпитва към нея и по-нежни чувства.

— Видя ли, че разговаряше със сестра ми?

Всички в салона видяха как тя флиртуваше с него.

— Хм, някога тя също беше влюбена в него, Ан.

Ан скръсти ръце пред гърдите си.

— Доколкото си спомням, преди да се появи Дом, тя вече имаше дузина предложения за женитба и дори се канеше да даде ръката си на един от кандидатите.

— Не помня — каза Патрик.

Ан сведе очи към ръцете си. На средния й пръст имаше проста златна халка. За разлика от Патрик, тя помнеше. Фелисити не обичаше Дом. Искаше го — и очевидно продължаваше да го иска — но преди всичко за да бъде един ден херцогиня Ръдърфорд.

— Спомена ли ти какво смята да прави оттук насетне? — попита Патрик.