И все пак тя ще отиде на този бал с маски, нищо че е сама. Ще го стори с достойнство и класа и ще натрие носа на тази снобарка Стейси Уъртингтън.

Наметната с пелерина от фина червена вълна, в петък вечерта Никол се отправи към Тарънт Хол. Беше се превърнала в същинско кълбо от нерви. По-рано през деня бе изпитала известни колебания дали въобще трябва да ходи на бала, но в крайна сметка с цената на много усилия беше успяла да ги потисне. Бяха я предизвикали, а тя не беше страхливка. Ще отиде на бала, пък да става каквото ще.

Имаше ужасното предчувствие, че ще съжалява за тази вечер. Ако имах малко разум в главата си, каза си тя, щях да забравя за Стейси Уъртингтън и да си стоя в къщи, както подобава на една благопристойна млада дама.

Но вече е твърде късно, помисли си тя, като прокара пръсти по лъскавата оранжева фуста и яркорозовата пола под пелерината. Никога не се бе държала благопристойно, поне не в общоприетия смисъл. У нея имаше нещо диво, винаги го бе имало. Наследила го бе от бащиния си род, или поне така казваше майка й, въпреки настояванията на графа, че незачитането на правилата било черта на семейство Баркли. На двадесет и три Никол бе вече достатъчно зряла и честна пред себе си, за да признава чудатостта на характера си и да я приема. Тъкмо тази дива част от нея беше приела предизвикателството на Стейси и в момента я тласкаше напред въпреки здравия й разум.

Винаги бе мразила правилата и условностите, които оковаваха съвременните жени. За щастие не беше сама във възгледите си, макар да се числеше към едно доста радикално малцинство, водено от боркини за права на жените като Елизабет Кейди Стантън и собствената й леля Грейс Браг. От жените се очакваше единствено да се отдават на нежни женски занимания като подреждане на цветя и рисуване на акварели. Когато възпитателката й се опита да я научи на тези изкуства, осемнадесетгодишната тогава Никол изпадна в ярост. По цял ден да рисува рози, докато Чад, Ед и баща й кръстосват Драгмор с конете си и наглеждат арендаторите, фермите и добитъка? Никога!