За един кратък миг в паметта й изникнаха спомени за твърде много такива вечери и за твърде много провали. За един кратък миг дързостта й отстъпи място на страха.

Спря се зад херцога, докато обявяваха пристигането му. Той се оказа дори по-висок, отколкото бе предположила, близо педя по-висок от нея и изключително широкоплещест. Косата му бе твърде дълга за да е модерна, сякаш беше прекалено зает и нямаше време за фризьори. Имаше тъмнокестеняв цвят, но дори на изкуственото осветление се виждаха силно изсветлели от слънцето кичури, които създаваха впечатлението, че херцогът прекарва по-голямата част от времето си на открито.

— Ейдриън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу — обяви икономът. Последва дълъг списък на останалите титли.

Херцогът бе застанал нетърпеливо на прага и едва дочака икономът да свърши с представянето, за да се спусне по стъпалата към салона. Никол пристъпи напред, без да сваля очи от него и от разкошно облечената жена — очевидно домакинята, — която отиде да го поздрави с добре дошъл.

— Лейди Никол Браг Шелтън — казваше в този момент икономът.

Никол не го чу. Сърцето й се беше качило в гърлото. Изпитваше внезапно смущение от голите си крака и босите си ходила. Имаше чувството, че цялата тълпа се е вторачила в нея, което, естествено, беше вярно, защото току-що бяха съобщили името й, при това веднага след името на херцога. Сред присъстващите се възцари тишина. Молеше се това да се дължи на херцога, а не на собствената й поява.

Но и той се обърна и се взря в нея.

Никол вирна глава. Боса като истинска циганка, с дрънчащи гривни по ръцете, с разпуснати до кръста коси и разлюлени над прасците пали тя слезе грациозно по стъпалата. Хората започнаха да шушукат. Имаше ужасното усещане, че говорят за нея.

Беше права — не биваше да идва. Никой не бе забравил, а и костюмът й бе твърде предизвикателен дори за бал с маски.