За нещастие в този миг съзря Стейси Уъртингтън, която стоеше пред тълпата, облечена в бяла рокля от епохата на Регентството — един напълно благоприличен костюм. Стейси не беше припаднала. Напротив, усмихваше се победоносно.

Никол обаче веднага забрави за Стейси Уъртингтън, защото херцогът я гледаше. Дъхът й секна. Все пак успя някак си да се приближи до домакинята без да се строполи на пода в несвяст.

— Лейди Адърли — измърмори тя с реверанс.

Виконтесата премига объркано. Никол усещаше как погледът на херцога я изгаря.

— О, да, лейди Шелтън, колко мило, че дойдохте. И колко… очарователен… костюм.

Никол не можа да се усмихне, все още не можеше и да си поеме дъх. Но не бе сигурна дали това е защото стотици хора продължаваха да я зяпат втренчено или защото той стоеше толкова близо до нея, че почти усещаше топлината на силното му тяло.

— Благодаря — промълви тя.

— Великолепен костюм — каза херцогът. В гласа му не личеше каквото и да било усилие.

Никол се завъртя и срещна погледа му. Подът под краката й сякаш пропадна.

Той беше красив. Зашеметяващо красив, зашеметяващо мъжествен. Почувства се малка като джудже. Тъмните му очи подчиняваха нейните, омагьосваха я със силата си.

— Вие сте уникална, лейди Шелтън — рязко каза той, а погледът му се плъзна надолу по тялото й. — И аз поне намирам това за очарователно.

Сетне също толкова рязко й обърна гръб, кимна на домакинята и се отдалечи, оставяйки двете жени сами.

— Уникална — промълви лейди Адърли, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Сърцето на Никол затуптя отново. Обзе я лудо вълнение. Думите му очевидно бяха комплимент. Божичко, този зашеметяващ мъж й беше направил комплимент!

Имаше чувството, че не върви, а се носи сред тълпата. Хората продължаваха да я зяпат, но сега тя не забелязваше никого, защото думите му още звучаха в главата и. „Великолепен костюм… Вие сте уникална, лейди Шелтън…“