— Стига бе, стига, махни тези ръце — слабо се отбранява тя. — Чуваш ли? Престани…

Мустакатият пхенянец, който стои над тях до кормилото, ги гледа и си подсвирква. Жената още известно време се съпротивлява.

— Млъкни, красавице… — хрипти Харнакас и грубо мачка бедрата й.

Свирукането на кормчията се смеси с въздишки без думи.

Зората се процеждаше през тъмнината, зората зашумоля по вълните, лекото й жужене се разнесе над хъркането, но все още е нощ и има време до деня.

Луций стана, обви се в наметалото си и излезе на палубата. Безразборно налягалите хора му пречеха на ранната разходка. Все трябваше някого да прескача, някого да заобикаля. И той реши да отиде на носа, където бе седял вечерта върху навитите въжета. Приближи се и видя там сянка. Човекът се изправи.

— Извини ме, господарю, бях ти заел мястото, отивам си.

Луций позна Фабий. Искаше му се да поговори с някого, да се позабавлява. Поколеба се за миг. Общуването с артистите е под достойнството на един римски патриций. Комедиантската сган е утайката на човешкото общество. Добра е, доколкото може да поразвлече благородниците, а след това — по-далече от нея. Но Луций пътува вече три седмици по море, командирите вече нищо ново не могат да му кажат, а Тит все мълчи. Скука. Човек понякога закопнява за една дума. Освен това артистът не е роб, артистът е човек. Свободен човек.

— Почакай. Какво правиш тук?

— Гледах…

— Тъмнината ли? — каза иронично Луций. Артистът мълчеше. — И си представяше родния дом, нали?

Фабий тихо се засмя и произнесе с декламаторски тон:

— Да. Родния си дом. Вече го виждам. Отвъд Тибър, под Яникулум

Луций за миг си представи своя роден дом. Дворецът. Мрамор, градини, ухания. Торквата…

Изведнъж попита:

— Жена не те ли очаква?

— Коя? — лекомислено отвърна Фабий.

— Изглежда, имаш много.

— На всяко пристанище по една, във всеки римски район — по две-три — ухили се артистът. — Руса — за деня на Луната