И Луций си помисли същото, но много му се искаше още да поговорят. Та нали са тук само двамата. Вече се разсъмваше. В очите на комедианта заблестяха пламъчета.

— Ти си добър фокусник, Фабий.

— И артист, мой господарю — развълнувано добави той. — Но тук не мога да изиграя нищо свястно, защото центункулът

— Защо ти е? Би могъл да играеш и в туника. Намираш се на кораб, не в театър.

Комедиантът погледна Луций изумено, в гънките, врязани около устата му, трепна пренебрежение.

— Когато играя, трябва да съм в центункул — винаги и навсякъде. Ти би ли отишъл на бой без броня?

Луций усети раздразнения тон, отмина дързостта на комедианта и се усмихна:

— Е, добре. Къде играеш в Рим? В театъра на Марцел?

— Навсякъде, господарю. И там. Но и на улицата, под ораторската трибуна на Форума, на пазара и най-често при нас, отвъд Тибър. — И гордо добави: — Целият Рим е моя сцена!

Луций почувствува, че му става забавно. Колко е самоуверен този дрипльо!

— И отдавна ли се занимаваш с този занаят?

— От шестнайсет години съм се посветил на актьорското изкуство, мой господарю.

— А как стигна до своето изкуство? — иронично попита Луций. — Какво си правил преди това?

Фабий вдигна глава.

— Преди това бях роб. После освободиха баща ми. Вече двадесет години съм свободен човек.

Луций си помисли: „Макар и свободен човек — нямаш чест. Защото си артист.“ И отново се подвоуми дали не трябва да напусне тази неподходяща компания. Но не стана.

— Какво играеш в Рим?

— Каквото ми падне, господарю. На улицата съм имитатор на гласове, акробат, гълтам огън. Пред знатното общество правя същото, но и стихове рецитирам. В театъра и на импровизирана сцена съм актьор.

— Ателана

— Да, мимът е нашето основно изкуство.

— И за какво се разказва в тези мимове?

— За най-различни неща. Дори в един мим е смесено всичко, каквото се среща в живота. Сериозно и весело, стихове и проза, танц и слово. Разказваме за любовта, за неверните жени, за старците-скъперници, за войниците-самохвалковци, за всичко. Хората най-много обичат грубата шега, шамарите, шмекериите, циничните анекдоти, ритниците по задника. У нас, отвъд Тибър, се казва: „Смехът е по-ценен от златото.“ — Той тръсна глава: — Златото за нас е кисело грозде. Смехът ни е по-достъпен. Само че аз… — Артистът млъкна.