Облечен в снежнобялата си тога, обточена с две алени ивици — белег на сенаторския му сан, — старият Курион изглеждаше величествен и се държеше като олицетворение на спокойствието. Така им се струваше поне на робите. Но по време на закуската матрона Лепида веднага позна, че мъжът й е развълнуван. Той каза, че „Acta diurna“ е съобщила за предстоящото завръщане на Луций. Лепида се трогна от тези думи. Толкова време, три години, о богове, не е виждала сина си, но чувствувала, че има и нещо друго, за което не смеела да попита и за моето сенаторът нямало да й каже нито дума… „Още днес ще поговоря с Авиола — мислеше си Сервий, — а когато дойде Луций, ще се посъветваме заедно. Само по-скоро да си дойде. Hora ruit…

Съобщението, че сенатор Афер е екзекутиран, предизвика вълнение и на Форума. Глъчката стихна, хората си зашепнаха.

— Още един!

— Кой ли е вече поред за тази година?

— Чу ли? Доносникът ще получи четвъртината! А тази четвъртина ще са няколко милиончета…

— Кой ли е доносникът?

— Дявол го знае! Казват, пак от сенаторите…

— Хубав занаят е това, доносничеството, а? Да опитаме и ние…

— Свиня е той, който и да е…

— Ами! Браво на него! Един кръвопиец по-малко!

— Тихо! Не прекъсвайте! Чети! Какво пише там още?

„… сенатор Валентин Бевий купува роб — майстор на кулинарното изкуство. Дава за него каквато поискат цена…“

— Чувате ли? — заврещя някаква жена, ръкомахайки. Чувате ли тези ненаситни мръсници за какво мислят? За какво имат пари! А ние нека изпопукаме от глад. И Рим търпи това…

Площадът известно време кипеше от възмущение, после тълпата стихна.

— Какво става там, муцуно тлъста, защо не четеш нататък?

— Повече нищо няма, граждани. Само още някаква глупост… какво е това… аха… че някой се развеждал.

Гласовете се изсипаха като градушка: