Януарското утро искреше с прохладната си светлина, Везувий остана зад гърба на конника, който напусна улиците на Капуа и се отправи към Рим. Капуа, оживен голям град, ухаеше като градина. Ухаеше със своите работилници за благовония, сияеше в хладното утро като мома в белоснежен пеплум

Копитата чаткаха по заоблените сивкавочерни камъни, с които бе покрито императорското шосе — Виа Апия

Луций пришпорваше коня с една-единствена мисъл: по-скоро, по-скоро при баща си! Робите с багажа останаха далеко зад него.

Виа Апия бе задръстена от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и конниците трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета дървено масло, каци с живи мурени

Луций изпреварваше всички. Удряше с късия си камшик кочияшите и добитъка, които му се изпречваха, и когато се измъкна от гъмжилото, подгони коня тръс, без да обръща внимание на пешеходците. Уплашените селяни с багаж на гърба, жените с кошници на глава — всичко отскачаше встрани и го проклинаше.

Луций не минаваше за пръв път по Виа Апия. Още като малък често бе пътувал с родителите си по него за латифундията

Във въображението му се редяха картини от походите на Помпей, Цезар, Антоний, Август към Вечния град. Картината бе съвсем отчетлива: начело на легиона върви войникът, който носи сребърния орел, остриетата на стотици копия стърчат към небето, металните шлемове блестят, кънти тежката стъпка на кохортите, ечат военната тръба и песента на легионерите…

По това шосе са се връщали победоносните пълноводци от войните. Подир колите, натъпкани с плячкосаното злато, са се влачели колоните пленници в окови, след тях — царете на варварските народи. За ниските коли завързвали екзотични зверове — прекрасен подарък за гладиаторските игри в Circus Maximus