„Шест хиляди разпънати — това е било прекалено жестоко“ — казваше някога на Луций учителят му по риторика Сенека.

Луций снизходително се усмихна на този спомен, „Ах ти, хуманисте! — помисли си той. — Прекалено жестоко?! Каква сантименталност, какво късогледство! Прекалено жестоко би било, ако се пощадяха бунтарите и Рим се изложеше на явна опасност. Добре е постъпил тогава сенатът, наказвайки робите така, както е предложил Крас. Та нали оттогава до днес не е избухвал нито един робски бунт в такива размери, както при Спартак! И няма да избухне…“

Свечеряваше се, сумракът се сгъстяваше, тъмнината падаше над шосето. Каруцарите палеха фенери и борини. Луций мислеше да нощува в имението на баща си в Скутия, на няколко мили от Терацина. Но в Терацина той пристигна не по-малко уморен от своя кон и затова реши да преспи тук, в таверната

На площадката пред таверната бе шумно. Край масичките, под няколко фенера, седяха пътници и местни селяни. Пиеха вино, разредено с вода, вдигаха глъчка, пееха и викаха според това кому как питието размътваше главата.

Луций се приближи до дворната врата и тук, в мъждивата светлина на факлите, видя стражата. Преторианци в пълно снаряжение.

— Кой си, господарю? — попита учтиво центурионът, познал по великолепната броня военния трибун.

Луций каза името си и добави, че иска тук да нощува. Центурионът вдигна ръка за поздрав.

— Съжалявам, мой господарю. В павилиона вечеря преторианският префект със съпругата и дъщеря си…

Луций погледна изненадано воина:

— Ах! Макрон? Доложи му за мен, приятелю!

— Гней Невий Серторий Макрон — учтиво го поправи центурионът. — Моля, седни тук за малко, господарю, отивам да доложа.