Развълнуван, Луций хвърли поводите на роба от таверната, центурионът му помогна да си сложи тъмното наметало и той седна край една свободна маса. „Ах, ако ме приеме Макрон! Върховният командуващ на всички войски след императора. Моето най-висше началство. Ето, и днес добрият воин може да стигне високо: Макрон, бившият роб и говедар — днес е първият сановник на императора. Баща ми го ненавижда така, както ненавижда и императора. И аз ненавиждам този смъртен враг на републиката. Това обаче не означава, че трябва да тръбя ненавистта си в лицето му. Да опознаеш врага отблизо и да не му се разкриеш — това е мъдрост.“

Луций видя отдалече павилиона, към който водеха няколко мраморни стъпала между кариатиди, носещи балкона. Над входа, осветен от два ковани фенера, се четеше надпис:

Усмихна се. Добър девиз за гуляйджии и леки момичета. Истинският римлянин никога не забравя удоволствието!

На съседните маси седяха хората, които през деня задръстваха Виа Апия със своите коли, мулета и кошове. Когато съзряха Луций, те млъкнаха. После продължиха да разговарят по-тихо. Луций не слушаше за какво приказват, само от време на време до него долиташе някоя по-силно изречена дума. Те бяха видели преди малко пристигането на Макрон и споделяха впечатленията си: як мъж е този Макрон! Като скочи от коня — земята потрепера. Като на вол му е тежка стъпката… Та нали е бил… такъв де… то си остава. Тромав, груб… Е, и какво от това? На мен такъв ми по̀ харесва, отколкото онези напарфюмирани и накъдрени глави от сената. Вижда се, че не е кокона… Затова пък тези две кокошки, дето излязоха от носилката, се кипреха като пауни. Приличаха на сестри, а едната му била жена, а другата дъщеря от първия брак.

Иди разбери коя е жената, коя дъщерята!… Тази, черната, с глава на змиорка, трябва да е дъщерята… Широчката в бедрата? Не, другата, дяволе. А, хубавички са и двете. Само как миришеха, още се усеща… Бива си го него, юнак, от нашата черга е, наш човек!… Наш човек? Ха-ха-ха, ама че го рече, муле такова! Императорски сановник и наш човек? Ха-ха-ха… Шшът, тихо, онзи там сребърен господар ни слуша!… Глупости! Нищо не може да чуе…