Гласът му потрепера. Още не беше се опомнил, Синтия вече ровеше в кошчето.

На обвивката стоеше печат „Ню Орлеан, Луизиана“. Синтия вдигна поглед.

— Ню Орлеан. Доколкото си спомням, Роджър пътува нататък.

Той си спомни как прещраква бравата и във въображението му възникна следната картина: дръжката се спуска, вратата се отваря и затваря, после друга дръжка се спуска, друга врата се отваря и затваря. И замирисва на влажна пръст.

Машинално набра номера, чака доста, накрая Дороти Уилис вдигна слушалката, Фортнем си я представи как седи съвсем сама насред стаята и във всички стаи светлините са запалени. Поговори с нея за разни неща, после се изкашля и попита:

— Дороти, въпросът ми може да ти се стори глупав, но не сте ли получавали тези дни някакъв препоръчан колет?

— Не — тихо каза тя. И продължи с известно колебание: — Макар че… Чакай! Мислех, че знаеш. Децата от квартала си намериха най-после любимо занимание.

— Какво любимо занимание? — повтори думите й Фортнем.

— Ама ти какво, вълнуваш ли се? Просто отглеждат гъби. Какво лошо има в това…

Фортнем стисна очи.

— Хю, Чуваш ли ме? — попита Дороти. — Казвам, че няма нищо лошо в това дето…

— Отглеждат гъби? — обади се най-после Фортнем. — Не, нищо лошо.

И затвори телефона.

Вятърът полюшва завесите, сякаш изтъкани от лунна светлина. Часовниците тиктакат. Бездънната нощ е плувнала в стъклата и превзела спалнята. Струва му се, че днешното утро е вече отдалечено на милиони години, но във въздуха отново се носи гласът на мисис Гудбоди. Чува как Роджър излива душата си и слънцето отново се скрива зад облаци. Чува как полицаят от южните щати набързо го посича по телефона. И пак гласът на Роджър и затихващите в далечината потраквания на колела върху релси. И пак мисис Гудбоди, която крещи от другата страна на оградата: