— Господи, колко бързо растат!

— Кои?

— Ами тези Marasmius oreades. Мигом отвори очи. Седна. След минута вече разлистваше в библиотеката на първия етаж някаква енциклопедия. Показалецът му спря върху „Marasmius oreades — гъби, обилно растящи върху влажни почви през лятото и ранната есен…“ Отпусна ръце, книгата се затвори.

Излезе на двора. В мрака на лятната нощ припламна огьнче на цигара. В небето пробяга метеор и изгоря, преди да e стигнал земята. Дърветата шумоляха нежно. Външната врата леко изскърца. Синтия се приближи, наметната с халат.

— Не ти ли се спи?

— Сигурно е от топлината.

— Изобщо не е топло.

— Права си, дори е студено, ръцете ми са премръзнали — отвърна той. Дръпна няколко пъти и каза, без да гледа към Синтия:

— Синтия, ами ако… — И неочаквано млъкна. — Ами ако Роджър тази сутрин е бил прав? И мисис Гудбоди също? Ако наистина се случва нещо страшно?

С движение на главата посочи небето, осеяно с милиарди звезди.

— Ако например при нас са нахлули същества от други светове?

— Хю…

— Не, чакай, нека да пофантазирам.

— Няма никаква интервенция, това е абсолютно очевидно. Иначе щяхме да забележим.

— Да предположим, че все пак забелязваме нещо. Например усещането за дискомфорт. Ами тогава? Какво трябва да направят, за да ни покорят? От какво могат да се възползват другоземците, замислили нахлуването?

Синтия погледна към небето и искаше да отговори, но той продължи:

— Не, не, не метеори и не летящи чинии, видими просто ей така. Да речем бактерии? Те също пристигат при нас от Космоса, прав ли съм?

— Да, чела съм за това.

— Всяка секунда непредставими количества бактерии, прашец, вируси, спори бомбардират нашата планета вече много милиарди години. Сега също седим под този невидим дъжд. Те падат навсякъде — по градове и села, по цялата страна, падат и в нашата градина.