— При нас ли?

— И при мисис Гудбоди. Но хората като нея постоянно пръскат растенията с отрови, горят ги, изскубват плевелите, разните гъби и мухоморки. Извънземните твари трудно могат да преживеят в града. И климатът им пречи. Сигурно най-добре се чувстват на юг — в Алабама, Джорджия, Луизиана. Там, във влажните блата могат да израстнат достатъчно големи…

Синтия се разсмя.

— Не се ли чуваш какво говориш? Остана само да кажеш, че разните там парници или лаборатории, дето изпратиха на Том колетчето от Великите блата, се управляват от двуметрови гъби от други планети.

— Да де, смешно е.

— Какво ти смешно, направо тъпо! — и мило наведе глава.

— Боже мой! — неочаквано изпадна в ярост Фортнем. — Нещо става, не разбираш ли! Мисис Гудбоди мачка и трови Marasmius oreades. А какво е това Marasmius oreades? Гъби. И точно тогава пристига препоръчана пратка. И какво има в нея? Гъби за Том. Сигурно ще кажеш — съвпадение. Е, щом не ти стига, виж. Роджър се страхува, че скоро може да загине. След няколко часа изчезва и по пътя ни изпраща телеграма, да не приемаме — какво? Препоръчани бързи колети с гъбите на Том. И синът на Роджър получава същия колет. Откъде идват тези колети? От Ню Орлеан! За къде заминава Роджър? За Ню Орлеан. Виждаш ли, всичко е свързано. Ако между тези на пръв поглед разхвърляни факти нямаше връзка, едва ли бих се притеснявал. Но Роджър, Том, Джо, гъбите — всичко е вплетено в една примка!

— Не се ядосвай. — Беше сериозна, но насмешката продължаваше да играе в очите й.

— Не се ядосвам! — почти изкрещя Фортнем. Не продължи. Още една дума, и тя щеше да се превие от смях.

Той огледа къщите наоколо и си помисли за тъмните мазета, в които съседските деца, изгълтали „Попюлър микеникс“, всички до едно отглеждат гъби от мицел, купен с техните джобни пари. През детските си години той също поръчваше по пощата разни химикали, семена, костенурки, разни части и отвратителни мазила. Колко ли са къщите в Америка, в които в малките мазенца растат гъби и радват простите детски души? Хиляди? Милиони?