— Хю — жена му го докосна по ръката — гъбите, даже най-огромните, нямат ръце й крака. Те не могат да идат до пощата, да не говорим пък да управляват света. Дай да слезем в мазето и да видим тези твои изверги и чудовища.

Тя го помъкна към мазето, но той се опъваше с все сила и с глупава усмивка тръскаше глава.

— Не, не, знам какво ще видим. Победи ме. Глупотевина някаква. Другата седмица Роджър ще се върне и здравата ще се напием. Бягай в леглото, пък аз ще изпия чаша топло мляко и след минута идвам.

— Това вече е друго. — Тя го целуна по двете бузи, за миг се притисна до него и тръгна нагоре по стъпалата.

В кухнята той взе чаша, отвори хладилника да си налее мляко и в този миг застина.

На горната полица се мъдреше малка купичка. И в нея, разбира се, пресни гъби!

Стоя така почти минута, студеният въздух на хладилника превръщаше дъха му в пара. После взе паницата, помириса я и като долови мириса на гъба, изнесе я в коридора. Погледна нагоре — в спалнята на втория етаж лежи Синтия. Искаше му се да извика: „Синтия, ти ли постави това в хладилника?“, но се спря. Няма смисъл да пита. Не е тя.

Той постави чинийката върху плоските перила в долния край на стълбата и се замисли, загледан в нея. Ето, вече си е в леглото, гледа как лунната светлина се промъква през пердето и рисува плетеници на пода. И чува собствения си глас:

„Синтия“. И отговорът й: „Какво?“. Ще каже: „Знаеш ли, гъбите имат свой начин да се сдобият с ръце и крака.“ „Какъв начин? — ще откликне тя. — Ах ти, глупавичкият ми, какъв пък начин си измислил сега?“. Той ще събере мъжеството си и ще продължи, въпреки насмешките и: „А какво ще стане, ако човек, минавайки през блатото, си отреже гъба и я изяде?…“

И Синтия няма да отговори нищо.

Попаднала вътре, гъбата се разпространява с кръвта по цялото тяло, влиза във всяка клетка и превръща човека в… марсианец.