Уилис впери поглед в отпуснатите върху коленете му длани.

— Страхувам се. После не се страхувам. После изведнъж се плаша от нещо насред бял ден. Прегледах се при лекар. Каза, че съм здрав като биче. В семейството — покой и съгласие. Джо е прекрасно момче, няма грешка. Дороти? Жена и половина. С нея нито старостта е страшна, нито смъртта.

— Винаги си бил късметлия.

— Късмет или не, това сега няма никакво значение. Аз се страхувам за себе си, за своето семейство, а в тази минута и за теб.

— За мен ли? — възкликна Фортнем.

Той спря колата на празното място до гастронома и погледна приятеля си изпитателно. Беше тихо. Уилис заговори и гласът му накара Фортнем да изтръпне.

— Страхувам се за всички — рече Уилис. — За твоите и моите приятели, за приятелите на нашите приятели и тъй нататък до безкрайност. Глупаво ли е?

Уилис отвори вратата, излезе от колата, но не бързаше да си отива, Фортнем усети, че трябва да каже нещо.

— Ясно. Но какво да правим? Уилис погледна нагоре, слънцето го заслепи.

— Не се отплесвай, това е важното — бавно каза той. — Наблюдавай всичко наоколо. Всичко е важно, всяка дреболия.

— Как тъй всичко?

— Ние не използваме дори половината от това, с което Бог ни е дарил. Най-много една десета. Трябва и да се вслушваме повече, и да се вглеждаме повече, и повече да чувстваме. Може би са се променили слънчевите отблясъци в телеграфните жици, или не като преди цвърчат жетварките в брястовите корони. Трябва просто да замрем и да се огледаме, да се ослушаме — няколко дни, няколко нощи, а после да сравним наблюденията си. И чак тогава, ако ми кажеш да млъкна, ще го направя с удоволствие.

— Какво пък — каза Фортнем не съвсем сериозно. — Готов съм да наблюдавам. Но как ще разбера дали е ОНОВА, дори да го видя?

Уилис се втренчи в него.

— Ще го разбереш. Трябва да го разбереш. Иначе край, край на всички до последния — произнесе с равен глас.

Фортнем внимателно затвори вратата и поруменя. Не знаеше какво да каже.