— Хю, може би смяташ, че съм откачил? — попита Уилис, долавяйки настроението му.

— Глупости! — с излишна разгорещеност възкликна Фортнем. — Просто си преуморен. На твое място бих си взел няколко дни почивка.

Уилис кимна.

— Хайде да се видим в понеделник вечер.

— Когато кажеш. Мини към къщи.

— Благодаря ти, Хю. Ще намина. Ако мога.

И си тръгна. С бързи крачки пресече обраслата с бурени площадка и влезе в гастронома откъм страничния вход.

Фортнем дълго гледа подире му. Внезапно го обхвана пълно безразличие към всичко. Заслуша се в тишината, облиза солените си устни. Погледна ръката си, отпусната върху сваленото стъкло — прегорелите косми светеха срещу слънцето със златист огън. Вятърът волно се разхождаше по пустошта, Фортнем се измъкна от колата и погледна към слънцето, което му отвърна с толкова ослепително ярък и бесен поглед, че пак се върна обратно в колата. Въздъхна шумно. Разсмя се. И потегли.

Студена лимонада. Възхитително запотена чаша, в която музикално почукват ледени кубчета. Питие точно по неговия вкус. Опънат на люлеещото се кресло на терасата, той се наслаждаваше на прохладната напитка. Притъмняваше. Щурците захващаха концерта си. Синтия хвърляше любопитни погледи към него и той ги усещаше.

— Нещо те притеснява — каза накрая тя. — За какво се замисли? Хайде, признай.

— Синтия, какво ти подсказва интуицията? Заплашва ли ни земетресение? Ще изригне ли Земята? Или всеки миг ще ни обявят война? А може би опасността заплашва само лютичетата в градината ни?

— Чакай, чакай. Не мога да се съсредоточа.

Той отвори очи и погледна Синтия. Сега тя затвори очи и замря като статуя с отпуснати ръце. Накрая се усмихна и поклати глава.

— Не. Нищо не заплашва нито нас, нито лютичетата: нито земетресение, нито война, нито мор. И какво те прихвана?

— Някои говорят за край на света. Общо взето само двама, но…