Вратата на терасата се отвори с трясък и Фортнем потръпна сякаш са го ударили.

— Какво става?

Том тържествено крачеше по терасата с градинарско сандъче в ръце.

— Извинявай, татко. Изплаших ли те?

— Нищо, нищо. — Фортнем беше доволен, че има повод да прекъсне неприятния разговор.

— Да не си дошъл да се фукаш с реколтата си?

Том нетърпеливо продължи напред.

— Това още не е всичко. Растат като луди. Повече вода и за седем часа виж какви са станали.

Той постави сандъчето между родителите си. Реколтата наистина беше направо невероятна — от влажната почва се бяха измъкнали стотици малки сиво-кафяви гъбички.

— Дявол да го вземе, страхотно! — възкликна Фортнем.

Синтия протегна ръка да ги докосне, но веднага я дръпна обратно.

— Не искам да ти преча, но… Сигурен ли си, че няма отровни между тях?

— Какво, да не съм решил да ви тровя?! Това да не са ви някакви боклуци! — обидено закрещя Том.

— Добре де, ама как ще разбереш, че са едливи?

— Много просто — рече Том. — Като ги изядеш. Ако останеш жив — добре, ако пукнеш — ясно.

И се захили грубо. На Фортнем му стана весело, но в Синтия всичко се обърна наопаки.

— Не ми вдъхват никакво доверие — каза тя.

— Прекалявате — разсърди се Том и вдигна сандъчето. — В тая къща все ще ти убият желанията. — Разстроен и мрачен Том пое към къщата.

— Том! — извика баща му.

— Добре де, млъквам. Всички си мислят, че нашите увлечения няма да доведат до добро. Какво, да не сме бебета!

Том се спусна по стъпалата към мазето.

— Лошо се получи — Синтия виновно наведе очи. — Не знам какво ме прихвана. Не можах да премълча и изсипах всичко на Том.

Телефонът иззвъня. Фортнем влезе в стаята и влачейки дългия шнур, изнесе апарата на терасата.

— Хю? — чу в слушалката разтревожения глас на Дороти Уилис. Беше от нещо изплашена и като че ли остаряла за часове. — Роджър да е у вас?