Фортнем усети как заиграват миглите му, как зениците му се разширяват, сякаш за да запечата завинаги тази неочаквана сцена: Джо широко разтваря вратата на мазето и хлътва в него, с леко скърцане вратата се хлопва. Фортнем отвори уста, но в този миг Дороти го хвана за ръката и извърна очи към него.

— Моля те, помогни — приплака тя. — Намери ми Роджър. Той я целуна по бузата.

— Ще направя всичко, което е в човешките възможности.

„В човешките възможности“… Боже мой, откъде му идват такива думи.

Вдишване, издишване, вдишване, издишване, хвърлящо капчици кихане. Дали в мрака не умира някой? Не, мисис Гудбоди все още се труди. По пътя към къщи Фортнем долови отвратително сладникавия вкус на аерозола срещу насекоми.

— Още ли работите, мисис Гудбоди?

— Естествено, дявол да го вземе! — прогърмя гласът и иззад оградата. — Ту плъпнат някакви въшки, ту скорпиони, ту корояди. А сега и Marasmus oreades! Господи, и колко бързо растат!

— Кои растат бързо?

— Тези дяволски Marasmus oreades! Ама ще си имат работа с мен. Такъв празник съм им подготвила…

Той продължи нататък, пъшкането на пулверизатора и пискливият глас на мисис Гудбоди останаха зад оградата. На терасата го чакаше жена му, като че ли да приеме щафетата от Дороти. Фортнем отвори уста да каже нещо, но точно тогава пробяга някаква сянка, изскърцаха дъски, чу се прещракване на брава.

Том хлътна в мазето.

Фортнем се олюля. Това му подейства като удар. Всичко отново придоби уродливата определеност на сън на яве, когато предварително знаеш всяко следващо движение, всяка, още не успяла да се отрони от устните ти дума.

Внезапно се усети, че стърчи, забил поглед във вратата на мазето. Синтия го хвана за ръката и го помъкна към къщата. Умираше от любопитство.