— Какво, за Том ли? Вече се предадох. Да прави каквото ще. Знаеш ли, когато ги хвърли в мазето и се разпиляха по земята, бяха… едни такива жалки, беззащитни…
— Тъй ли? — чу той собствения си глас.
— Какво става с Роджър?
— Да, той наистина си е отишъл.
— Тези мъже! — възкликна тя.
— Не, не е това — рече Фортнем. — Познавам Роджър вече десет години, почти всеки ден се виждаме. При толкова близко познанство човек е като на длан. И няма смисъл да се гадае дали с жена си са като куче и котка или… Роджър още не е усетил полъха на смъртта. Не се е метнал в бясна гонитба за отиващата си младост. Не са му сладки прасковите от чуждата градина. Не, готов съм да заложа и последния си долар, че…
Звънецът звънна. Пощальонът мълчаливо изкачи терасата.
Синтия включи осветлението. Фортнем нетърпеливо разкъса плика и разгърна телеграмата.
КЪМ НЮ ОРЛЕАН. УСПЯХ ДА УЛУЧА МИГА ПРЕДИ КРАЯ. ПРЕДУПРЕЖДАВАМ:
НЕ ПРИЕМАЙТЕ, ПОВТАРЯМ, НЕ ПРИЕМАЙТЕ НИКАКВИ БЪРЗИ ПРЕПОРЪЧАНИ КОЛЕТИ. РОДЖЪР.
Синтия откъсна поглед от телеграмата.
— Не разбирам какво има предвид.
Но Фортнем вече беше хукнал към телефона и набрал номера.
— Полицията, моля! Спешно!
* * *В единайсет и четвърт телефонът иззвъня за шести път. Фортнем го вдигна и се ококори от изненада.
— Роджър?! Не може да бъде! Къде си?
— Майка му стара, ти би трябвало по-добре да знаеш от мене къде съм — безгрижно и дори с някакво задоволство отвърна Роджър. — Попаднах тук поради твоите грижи. Слушай, мога и да се разсърдя.
Фортнем кимна на Синтия и тя побърза към паралелния апарат в кухнята. Когато чу леко прещракване, Фортнем заговори:
— Не съм виновен, честна дума. Получих твоята телеграма и…
— Телеграма ли? — весело кресна Роджър. — Никаква телеграма не съм ти изпращал. Пътувам си спокойно на юг и изведнъж налита полиция, смъкват ме от влака и право в участъка. Бъди така добър да кажеш да ме освободят. Изобщо хубава шегичка…