— Не, толкова повече, че имам известен багаж при себе си.

— Тогава съм принуден да остана тук до падане на мрака. Отправете се по онова време към окрайнината на първата горичка по шосето за Манреса. Зададе ли се един файтон, изсвирете началото на Марсилезата, по което ще ви разпозная. Аз смятам да отида до пристанището да поразузная. Адиос!

Двамата се разделиха.

— Проклятие! — изръмжа Ландола, когато остана сам. — Ония окаяници са се измъкнали благополучно! Какво неблагоразумие през всичкото това дълго време да не се заинтересувам нито веднъж за тях! Но и кой би могъл да го допусне? Вярно, на мен тяхното завръщане по-малко може да навреди. Необходимо е само да се скрия. Но тоя Кортейо и роднинското му котило са изгубени, не му ли се удаде да предотврати опасността още в самото начало. Пет хиляди дурос! Ха, та аз още не съм се изказал по въпроса! Гаспарино ще се изръси, Пабло ще отвори кесията, Алфонсо и той ще бръкне в джоба! А сетне ще си потърся някое красиво, потайно земно кътче, където ще мога с радост и на спокойствие да се наслаждавам на богатствата си.

Кортейо събра необходимите сведения, изчака в една страноприемница да се мръкне и тайно потегли. Когато стигна споменатата горичка, чу да се свири мотивът на Марсилезата. Нареди на кочияша да спре. Ландола намести куфара си на капрата и се качи. Пътуването продължи.

— Уговорихте ли се с капитана? — осведоми се бившият пират. — Кога тръгва?

— Въобще не се наложи да питам. До бордовата стълбичка висеше съобщение. Вдруги ден девет часа сутринта.

— Значи ще идем достатъчно навреме, ако пристипгем през нощта.

Този разговор бе единственият, проведен до Родриганда.

Там Ландола избягваше да попада в светлинния кръг на фенерите. Никой не биваше да види лицето му. Кортейо го отведе в една стая за гости и лично го обслужи. После се отправи към Клариса.

Тя отдавна го очакваше.

— Боже мой — проплака, — как ме занемари! Пристигна преди половин час, без да ме потърсиш.