— Имах малко работа. Ландола е тук.

— За когото има обява за залавяне! Гаспарино, как посмя!

— Не съществува ни най-малка опасност. Сигурен съм, че тук няма да го търсят.

— Колко време ще остане?

— Само до утре вечер. Сетне отплдва в открито море.

— Призна ли си?

— Да. Всичко!

— Този предател! Защо го е сторил?

— За собствена изгода. Искал е да има в ръцете си коз срещу мен. Впрочем моят брат добре му е платил да откара дон Фернандо.

— Значи все пак Пабло е действал злоумишлено срещу теб.

— Така е. Аз ще си уредя с него сметките. И това няма да му допринесе полза, можеш да бъдеш уверена.

— Как смяташ да го направиш, като не си в Мексико?

— Но мога да бъда и ще го осъществя, любов моя. Клариса се изплаши.

— Как? Добре ли чух? Да не се каниш да идеш нататък?

— Тъкмо това се каня. Успокой се! Обстоятелствата го налагат.

— И за кога се тъкмиш да заминаваш?

— Утре през нощта.

— Но нали не сам?

— Ландола идва с мен.

— Тоя вероломник! Можеш ли да му се довериш?

— Ба! По-добре питай дали той може да се довери на мен! — Клариса седна полека и изгледа Кортейо въпросително.

— Означават ли нещо тези думи? — Нотариусът се усмихна със самочувствие.

— Някога да съм ти казвал нещо безсъдържателно?

— Хм! По лицето ти чета, че нещо си наумил.

— Ей — ухили се той. — Ти си била голям психолог. И що за букви разчете по лицето ми?

— Нищо добро, поне нищо приятелско. Имам ли право?

— Възможно!

— Чу ли от Ландола нещо ново, което да не знам? — Гаспарино й разправи подробно разговора с капитана.

— Значи и ти искаш да се дегизираш и се направиш неразпознаваем? — попита Клариса. — Не виждам причина.