— Онази лятна седмица, когато станах на дванайсет, помисли си само! Виктория бе все още кралица, живеехме в торфена колиба край Голуей, обикаляхме брега при отлив и събирахме каквото ставаше за прехрана, а времето бе толкова хубаво, че почти ти става тъжно, защото знаеш, че няма да продължи дълго.

И в средата на това чудно време край брега се появи разнебитена каруца с черни цигани, които се установиха на лагер край брега.

Бяха майка, баща, момиче и едно хлапе, което веднага се затича по брега, явно също в търсене на компания, защото и аз се мотаех сам-самичък и се нуждаех от среща с непознат.

Дойде тичешком. Никога не ще забравя как го видях за първи път. Ще го помня, докато не ме заровят. Той…

Ох, Господи, думите не ми стигат! Спираме всичко. Трябва да се върна още назад.

В Дъблин дойде цирк. Отидох да погледам страничните представления — глупчовци, джуджета, ужасни малки уроди, дебели жени и мъже-скелети. А като видях тълпата пред последния експонат, си помислих — ето там е най-ужасното нещо. Започнах да се бутам, за да зърна страшилището. И какво да видя? Тълпата бе привлечена не от друго, а от малко момиче на около шест годинки, толкова красиво, тъй прекрасно, с нежни бели бузки, сини очи, златна коса, толкова тиха и спокойна, че насред целия ужас привличаше вниманието на всички. Не казваше нищо, но красотата й прекъсваше цялото представление. Всички трябваше да идат при нея, за да се почувстват отново добре. Защото в онази отвратителна менажерия тя бе единственият мил приятен доктор, способен да ни върне отново към живот.

Е, онова момиче от цирка бе точно такава прекрасна изненада като момчето, тичащо като жребче по плажа.

Не беше черно като родителите си.

Имаше златни къдрици, сякаш бяха частици от слънцето. Бе сякаш от бронз, а каквото не бе бронзово, беше от мед. Колкото и да е невероятно, това дванайсетгодишно — колкото мен — момче сякаш бе току-що родено, толкова свежо и ново изглеждаше. Имаше ярки кафяви очи като на животинче, дълго гонено по бреговете на света.