— Ходих, това сигурно са били мъже от друго село или членове на друго племе, които са намерили сала и са се възползвали от него.

— Не, двамата мъже са от вашето село. Моят спътник ги е забелязал, когато са потеглили с конете.

Той се загледа замислено пред себе си и неволно сложи ръка върху дръжката на ножа, представляващ единственото му оръжие.

— Господарю — рече после, вдигайки искрен поглед, — аз не зная нищо за тази работа. Ти наистина ли ми се доверяваш?

— Да, напълно.

— Възможно е да се намираш в опасност, защото Мелеф обича повече неверността от верността. Вие носите ценни оръжия и други неща, които не могат да се видят и купят по тези места. Докато бяхте наши гости, той не биваше да ви вземе нищо. Сега обаче може да стори каквото му е угодно.

— И какво би било то?

— Мелеф ще предупреди предводителя на себари да ви откажат гостоприемството и двамата ще си поделят сетне нещата, които носите с вас.

— В този случай Мелеф не би трябвало да се е върнал в селото, а да ни следва.

— Така мисля и аз. Какво ще правиш?

— Ще се убедя дали правилно предполагаме и ако е така, ще те пратя обратно.

— Ходих, няма да го сториш!

— Въпреки това ще го сторя. Мелеф е твой господар, ти не бива да предприемаш нищо против неговата воля.

— Той повече няма да ми бъде господар. Мразя ги тези кюрди. Отдавна се канех да ги напусна и да ида на запад, ама не ме пускаха.

— А близките ти?

— Ходих, аз нямам ни баща и майка, ни жена и деца. Не притежавам нищо повече от това, което виждаш тук при мен. Конят е на Мелеф. Искам да отида в Баадри при мир шейх кхан. Вземи ме със себе си, ходих, и ще ти бъда благодарен докато съм жив!

— Знам, че те третират едва ли не като роб и би трябвало да се чувстваш много нещастен, но по-късно ще мога да взема решение относно желанието ти. Умееш ли да плуваш?