— Господарю, откак знам, че имаш мелек та’ус, вече не съм техен хемшер

— Забранявам ти го! Ти, както виждам, си храбър мъж, но твоят нож с нищо не може да ни бъде полезен.

— Тогава ми дай едно от твоите оръжия!

— Не знаеш как се употребяват.

— Прави тогава каквото искаш. Но аз се заклевам в светилището на Ади, че няма да се отдръпна от страната ти!

Въпреки думите ми и въпреки простия си нож храбрият йесиди беше съюзник, който не бе за подценяване. Имаше кураж и съдейки по мускулестите му маймунски ръце би трябвало да притежава истинска мечешка сила. Тримата имахме трийсет кюрди пред себе си и двайсет зад нас.

Положението следователно в никой случай не бе приятно, но нашите оръжия ги превъзхождаха, а и още не беше доказано, че намеренията им към нас са враждебни.

И тъй, потеглихме към възвишението, срещу себари-кюрдите. Като забелязаха това, те спряха и образуваха един полукръг, в чиято среда се намираше предводителят. Той носеше по кюрдски обичай една огромна чалма, турска дреха, притегната от украсен със сребърни плочки силях, и отгоре аба

Един поглед назад ме убеди, че и ширвани са достигнали отвъдния бряг.

— Двамата пратеници на твоя повелител при себари ли са? — попитах поклонника на Дявола.

— Не, господарю. Сигурно са останали назад, за да не се издадат.

Когато приближихме полукръга на дванайсет конски дължини, аз спрях.

— Сабах ’л кхир

— Ходех т’аеес шкехт

— Кой съм, ти си чул от двамата мъже, изпратени от Мелеф. Ами ти кой си?

Той се посмути, но бързо се окопити и отговори:

— Кой има правото тук да пита „Ту ки-е?“

— Аз единствено, защото ти добре знаеш кой съм, но аз — не!

Изговорих тези думи с твърд глас и се заиграх с карабината „Хенри“. Бях доказал на ширвани-кюрдите, че тази многозарядна пушка е опасно оръжие, и бях убеден, че пратениците са обърнали специално внимание на себари върху пушките ни и са ги предупредили. Лекият намек оказа своето въздействие, защото мъжът отговори: