— Малко прах няма да навреди никому.

Едуард въздъхна и отпи.

— И така какво се случи? Из града се говори, че си я намерил.

— Намерих я. — Слейд присви устни. — Тя не си спомня коя е. Не си спомня каквото и да било. — Споменът за лицето й изпълни съзнанието му — очите й, втренчени в него с някакво благоговение. Той изхвърли лика й от мислите си. Но образът й не преставаше да го преследва, откакто я бе оставил в неугледната хотелска стаичка.

Едуард премигна.

— Е, може би така е по-добре.

Слейд го изгледа продължително и разбра какво има предвид.

— Тя обичаше ли Джеймс? Защото, ако е било така, по-добре да не помни, да й бъде спестена, поне временно, част от скръбта по неочакваната му смърт.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Джеймс пишеше онези писма на теб, не на мен. Още преди години му казах да не ме занимава с нея, защото ми беше писнало да слушам колко е красива и съвършена. — Едуард потръпна и погледна брат си в очите. — Тя наистина ли е божи дар за всеки мъж?

— Аха.

— Никога не съм смятал, че двамата с Джеймс имате еднакъв вкус към жените.

— Тя е красива — заяви безцеремонно Слейд. Не си направи труда да обясни на брат си, че Елизабет е повече от красива. Беше сексапилна. Изключително сексапилна. Чарът й обаче не се криеше в съблазнителното тяло, което бе прегледал толкова прецизно и внимателно. Беше в лицето й. В това лице се криеше някаква примамлива загадка, която би могла да подлуди всеки мъж и да го подтикне да мисли за секс. Слейд отхвърли тази мисъл с ожесточение. Елизабет определено беше истинска дама, но тялото му, изглежда, не смяташе да се съобразява с това.

— Значи все пак идеята не е чак толкова лоша. Може би двамата с Рик ще успеете да оправите нещата и…