Реджина бе дръпнала тежките кадифени завеси, за да се наслаждава на пейзажа отвън. В момента влаковата композиция се движеше между заоблени планински била. Жаркото лятно слънце бе придало на тревите лимоненожълт цвят, но полегатите склонове на върховете бяха осеяни с огромни зелени дъбове, а просторната небесна шир примамваше с наситеносините си багри. От време на време пред погледа й изникваше сухото корито на река Салинас, което се виеше покрай железопътните релси. Пейзажът бе някак груб, но погледът на Реджина оставаше прикован в суровата му безбрежност.

— Красива и приятна млада дама като вас заслужава истински принц — заяви госпожа Шрьонер, която очевидно притежаваше богата и романтична душевност.

Реджина се насили да се усмихне. Вече бе убедена, че влакът се движи с намалена скорост.

— Защо се бавим толкова? — Тя бръкна в дамската си чанта и извади опърпана на вид книжка с разписанието на влаковете. Преди двадесет минути бяха спрели в Санта Маргарита и според разписанието вече трябваше да спират само по сигнал. — Следващата спирка е Темпълтън, но не е възможно да сме стигнали там толкова бързо. А след това ще пристигнем в Пасо Роблес.

— Вероятно някой фермер е дръпнал спирачките — отвърна спокойно госпожа Шрьонер. — Няма защо да се притеснявате.

Реджина можеше само да приеме, че нейната компаньонка е права. Тя отстъпи неохотно назад с намерението да седне на мястото си. В този момент отнякъде долетя пистолетен изстрел.

Сърцето й слезе в петите, а дробовете й останаха без въздух. Изстрелът отекваше в съзнанието й. Вероятно се стреляше в задния вагон, откъдето сега долитаха писъци на изплашени хора.