Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали девойките, богато накичени с цветя. Щом ни забелязаха хората, веднага заехтяха викове от стотици гърла, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи без прекъсване няколко минути и не престана, преди да се приберем обратно в стаята.

Малко след това последвахме поканата на съдията. При него научихме, че на джонката са изпратени един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет човека са достатъчни, но съдията ме успокои със забележката, че не са необходими повече пазачи, понеже всички пленници били вързани и оковани.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при съдията само толкова, колкото изискваше благоприличието, а след това веднага легнахме да спим. В резултат на това на следващото утро не станахме, преди да дойдат да ни събудят. Съдията пак искаше да говори с нас. Сигурно бе нещо важно. Като си помислех само колко горди и недостъпни са обикновено такива чиновници на властта, можех да се поздравя за познанството си с Рафли, защото само благодарение на роднинските му връзки с генералния губернатор съдията имаше такова приятелско отношение към нас.

Той изглеждаше много сериозен и тържествен, когато влезе в стаята на Рафли, в която се бях озовал набързо; странно звучеше уводният въпрос, отправен от него към англичанина веднага щом ни поздрави и седна.

— Сър, къде живеят духовете?

Лицето на Рафли така се удължи от учудване, че пенснето извърши познатото ни придвижване; той погледа известно време съдията безмълвно, поклати глава и после отговори:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна съдията.

— Кои? Има различни духове.

— Различни ли?

— Да. Например има будни духове, високи и ниски духове, спокойни и неспокойни духове и така нататък.